РЕКЕТ

СРЕЩАТА

• Абе братле, и сега к’во? Ще ни портиш ли на колегите, че пафкаме?
• Ха-ха, ако не ме слушате, да! Не бе, майтап. Нема страшно, ще ви покривам. Ама да не прекалявате де.

Зарев още не осъзнаваше колко се бяха променили отношенията между него и момчетата. Пафката и Дидо все пак бяха дребни дилъри, а за Нико беше чувал доста страшни неща, макар че никога не го бе питал дали са истина. Вече втора седмица патрулираше из Мусагеница и Дървеница и общо взето всички знаеха, че вече е униформен. Някои се радваха, че имат свой човек в полицията, но други се притесняваха, че Светльо ще тръгне да си отмъщава. Той имаше зъб на доста хора. Все пак бе израстнал тук.

• Пафка, утре съм свободен, айде да пийнем едно кафе в Маестрото. Искам да те питам някои неща.
• Окей, немаш ядове. Знаеш че за теб винаги имам време. Само ми звънни час-два преди това да знам. – Пафката се усмихна, но в погледа му се криеше някакво притеснение. Искаше да разбере още сега за какво става дума и се страхуваше, че Зарев ще го накара да спре с амфетите.
• Много ясно бе, ще ти звънна. Айде аз трябва да бягам, че Василев ме чака в колата от 20 минути, сигурно вече е полудял. Пък и трябва да пообикаляме малко. Айде момчета, до скоро.
• Довиждане господин полицай, приятна работа.
• Не се занасяйте бе келеши, ще дойда да ви покажа полицейска бруталност. – Зарев се подсмихна и си тръгна. Василев наистина полудяваше в колата.

Астрата беше паркирана точно зад детската площадка до 8-мо. Всички знаеха, че ако полицията трябва да сгащи някой с трева или амфети, точно това е мястото. Но днес силите на реда не бяха тук за арести. Зарев имаше план.

• Абе пич, ти луд ли си? От половин час си вися тука. Ти к’во си мислиш, че работиш бе? Лаф моабет по цял ден? Ако кажа на майора ще има да висиш над бумагите цял месец. Внимавай хлапе, не се ебавай с мен. – Старши лейтенант Сергей Василев беше истински задник. От онези куки, които правят всичко възможно да те прецакат. Подмятат дрога, изтръгват информация с бой, изнудват доноси и рекетират на дребно.
• Добре де, извинявай, поувлякох се малко. Стари приятели сме с тея пичове и се заговорихме. Дишай. К’во толкова? Гледам си изпушил половин кутия цигари. Тея лайна ще те убият, казвам ти. – Хората казват, че всеки си има порок. Зарев не пушеше, не се дрогираше, но пиеше. Не непрекъснато, но доста. Понякога пиеше и през деня докато беше на работа.
• Не ми се обяснявай, заек. Още не си видял нищо и почна да се размотаваш. Кога си взе изпита в академията?
• Преди седем месеца, защо?
• И кога те назначи Тасев?
• Преди три месеца.
• Аха, с отличие ли завърши?
• Да, магистър Противодействие на престъпността и опазване на обществения ред и след това Криминология.
• Ха-ха, и бачкаш с мен патрулка?
• Майор Тасев ме сложи тук за около година да натрупам опит и след това ме местят директно в следствие.
• Детективче ще ми ставаш, а? Айде да те видим сега колко ги разбираш нещата. Карай към моста. – Василев погледна Зарев с неприязън и го изпсува наум. Мислеше си как да накара младока да смени района или да подаде молба за трансфер. Не искаше някакво нафукано хлапе да го разпитва кое защо се случва. Особено не искаше Зарев да разбира за парите от Стенли и Мечока.

Станислав Пейчев – Стенли и Тодор Карабашев – Мечока бяха гангстери от Младост. Всички ги знаеха, особено след случая с разстрела на двете проститутки зад ХИТ миналата година. Стенли се занимаваше повече с наркотици, а Тошко с курви. Онези двете бяха от неговите. Опитваха се да избягат, но не им се отвори парашута. Един циганин от Дружба висеше пари на Стенли за хероин и се отплати като свърши черната работа на Мечока.

По сигнал на мясото бе изпратена кола 60-13. В нея тогава дежурни бяха ст. лейтенант Василев и вече съкратеният капитан Иван Марков. След като пристигнаха на местопрестъплението, точно до отбивката за академията на МВР, Марков и Василев разпитаха двама очевидци, които издадоха убиеца. Очевидците, разбира се, бяха именно Стенли и Мечока. Докладът по случая беше доста оскъден, а и хората доста бързо забравиха за проститутките, но в околността всички разбраха кои са “приятелчетата” на полицията. Самият циганин изчезна безследно, а семейството му се премести в провинцията. Говори се, че патрул 60-13 върши дребни услуги за Стенли и Мечока, а в отплата получават част от печалбата, както и имената на новите играчи, за да правят арести за пред началниците.

Схемата работеше идеално докато не бе получен сигнал за подкуп срещу Марков. Едно хлапе от Изток го записало на телефона си как взима 60 лева от него, за да не го опандизи за притежание на марихуана. За да не се стига до публично дело и скандали, директора на Столична Дирекция Полиция, комисар Андреев, “пенсионира” по бързата процедура Марков като му издаде свидетелство за претърпени здравни щети по време на служба и му съкрати срока за оттегляне. Всичко се размина още преди някой на повърхността да е разбрал дори за 60-те лева подкуп. Всички в Седмо районно знаеха какво правят Марков и Василев. Или поне предполагаха. Но в 10-ти блок нямаше човек, на когото да му стиска да каже нещо. Поне нямаше докато Светозар Георгиев – Зарев не бе прехвърлен там.

Светозар беше известен в родния си Ямбол с прякора “Зарята”, защото като малък бил пироман и палел всякакви фойерверки из двора на баба си. Прекарал детските си години по време на социализма заедно с родителите на майка си, която починала при раждането му. Баща му избягал във ФРГ когато бил на 4 годинки. Когато стана седми клас Светозар беше приет в спортното училище Левски-Спартак и се премести в София, в пансиона на отбора по лека атлетика. Тренираше усилено, но знаеше, че е по-важно да учи в часовете пък на пистата каквото стане. Завърши с отличен и веднага кандидатства в академията в Симеоново. Искаше да работи в криминалния отдел и да “изчисти” България. Още мечтаеше по детски.

И в Симеоново го приеха. В началото го притискаха някои от по-старите школници, но той беше кален от малък на гамени. Когато дойде време да полага професионални изпити, “Зарята” вече беше Зарев – съкратено от “За революцията”. Всички преподаватели го описваха като изключително момче с блестящ ум, но прекалено утопични цели. Не мечти, цели. Най-фрапиращ беше случая с доктора по съдебна медицина. С него Зарев спореше